Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
Top posting users this month


I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Предишната тема Следващата тема Go down

I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by - cursed on Нед Сеп 03, 2017 2:02 am

entreat me not to leave thee,
or return from following after thee—
for whither thou goest, i will go,
and where thou lodgest, i will lodge.
thy people shall be my people, ацand thy godа buried. 
the angel do so to me, and more also,
if aught but death part thee and me. 

Кай се събуди с туптяща болка в тила си. Колко беше часа ? Тъмните му очи пробягнаха към часовника на нощното му шкафче , който показваше 9:35 минути. Страхотно , беше се успал. Сега онзи фашист Дилън щеше да му вика и да засили още повече главоболието му. Управителят на Института го беше превърнал в своеобразна казарма , където всички трябваше да са като войници и да прекарат младините си на пренировъчното поле или навън по мисии. А Кай , който в момента лежеше в леглото си извършваше пълно богохулство към Ангела и Свети Дилън . Истината беше , че Левини не смяташе Карстейрс за толкова лош лидер. Напротив . Беше организиран и мисълта му беше логична. Под неговото ръководство Института в Далас се беше съвзел бързо от падението на предишният им Лидер и сега процъфтяваше и се ползваше с репутацията на най-добрият Институт в света. Дори самият Доминик им се доверяваше и контактуваше с Дилън. Но въпреки това Кай беше на мнение , че можеше да му отпусне малко края от време на време. Малкият му брат Килиън беше парабатай на сестра му и виждаше взаимоотношенията между двамата , които бяха доста обтегнати. Не , че можеше да дава акъл за взаимоотношения между роднини. Въпреки , че безкрайно много обичаше сестра си и се грижеше за нея тя постоянно беше студена към него. Все едно имаше някаква бариера , която Кай не можеше да премине , а онзи тъпак Костя беше успял. Не знаеше с какво точно беше успял Костя да хване погледа на Далия , но мургавият нефилим беше на мнение , че любовта наистина е сляпа , защото според него Константин Нагиев беше пълен тъпак. Не , че някой го питаше , но поне Ноа споделяше неговото мнение. 
Кай се изправи в седнало положение и се подпря на ръката си. Проряза го лека болка и вниманието му беше привлечено от рани от нокти по ръката му. Изненадано започна да търка очите си с другата си свободна ръка , но белезите не изчезваха. Погледна чаршафите си и те бяха в леки пръски от кръв , но нищо толкова кошмарно . И тогава си спомни какво беше ставало снощи. Дилън беше изпратил Кай да преговаря с едно от местните върколашки глутници. Със спокойният си нрав и умението да гледа от чуждата гледна точка , това беше доста правилно решение от главата на Института. Малкият факт , който обаче убягваше на Дилън беше рус , синеок и носеше името Ноа. Парабатая на Кай. Като парабатайска двойка Кейлъб и Ноа бяха длъжни да ходят на мисии заедно. А преговорите не бяха точната мисия за избухливият и авантюристичен характер на парабатая му. Много често в мислите си тъмнокосия се връщаше назад във времето и се опитваше да открие логичната причина заради която Ноа и той станаха парабатай. Реално погледнато двамата имаха общо единствено , че бяха Ловци. Като се започнеше от външният им вид . Тъмните очи , мургавата кожа и кестенявата коса на Кай бледнееха пред блестящият вид на парабатая му. Сините му очи все едно прогарахя хорака около него и ги заразяваха с типичният за Ноа авантюристичен дух и живец. Русата му коса го правеше много желана плячка за противоположният пол. Но разликите не спираха само до там. Характерите на двамата бяха още по-големи антиподи един на друг от колкото бяха външностите им. Много хора твърдяха , че те определено не можеха да станат парабатай преди да положат клетвата си. Спокойният и муден на моменти характер на Кейлъб не дразнеше , а по-скоро амбицираше парабатая му , който беше известен със склоноста си да се набърква в неприятности и да извлича адреналина от всяка възможна ситуация. Може би за това Кай го обичаше толкова много. Ноа беше като глътка въздух в скучният му и ограничен от правила живот още от момента когато се бяха запознали. Той и Далия бяха причината да не си е свалил все още руните и да беше заживял като мудан. Въпреки , че никога не им беше казал , че обмисля този вариант тя сякаш предусещаха настроението на мургавият нефилим и го убеждаваха да не се отказва от попрището си. А Кай на моменти наистина имаше нужда от това да бъде убеден. 
Да се върнем на „преговорите” с върколаците. Далас не беше известен с големите си върколашки глутници , но и  малките такива успяваха да създават големи проблеми. Силите на Злото се бяха активизирали наскоро и целта беше да се привлекат колкото се може повече хора преди другата страна да го направи. За това Кай трябваше да го играе дипломат , а Ноа идваше с него като „Купете едно - Получете още едно „ . И ако бъдем честни , Кейлъб не можеше да се оплаче . Спокойствието и увереността на мургавият нефилим действаха успокояващо и преговорите вървяха добре. Докато Ноа не извика нещо от сорта на „КУЧЕТА” и Кай видя как една стрела прелита покрай него. В крайна сметка се оказа , че върколаците са нямали никакво намерение да преговарят другаде , освен на бойното поле. И добре , че беше зрението на парабатая му да го спаси от ситуацията . Но за жалост на Кай не се ползваше с привилегията на партньора си да използва далекобойни оръжия и се оказа по средата на кръстосан огън. Специалитета на Левини бяха двойката серафимски ками на гърба му , но докато ги извади няколко върколака се бяха успяли да се доберат до него и сега си имаше тези хубави белези на ръцете за спомен. Беше се прибрал толкова уморен , че даже не слушаше колко беше въодушевен парабатая му , че това не се беше оказала скучна мисия в която преговаряха някакви работи. Лично Кай нямаше да откаже да преговараят веднъж за нещо. Защо свръхестествените същества държаха толкова много да се бият ? Не можеше ли веднъж да седнат на маса като големи хора и да си решат проблемите с приказки ? Не , тогава отдадени на професията хора като сестра му и парабатая му нямаше какво да правят. За това не беше използвал лекуваща руна - беше прекалено уморен и се беше строполил на леглото и беше заспал. Голяма грешка за белите му чаршафи. 
Левини се изправи бавно и намери най-близката долница на ангунг до себе си , обувайки я набързо. И без това се беше успал , нямаше нужда да ядосва Свети Дилън още повече. Направи кратка разходка до банята където се погледна в огледалото и видя доста окаян от живота човек. Рошавата му коса беше още по-голяма трагедия от обикновенно , а кръговете под очите му издаваха , че не трябва да си ляга с малка кръвозагуба. Успя да си измие набързо зъбите и взе стилито си. Трябваше да отиде да намери Ноа и да го накара да му постави руната за лекуване преди Дилън да види , че е претърпял лека рана на предната им мисия. Не искаше да слуша как трябва да е по-внимателен и как не трябва да оставя Ноа да прави каквото си иска. Изми малкото кръв по ръката си и метна една тениска върху тялото си , защото нямаше как да ходи гол из Института. 
Бързо прекара ръката си през косата и излезе от стаята си , търсейки парабатая си. Ако успееше да го намери по-скоро вероятно щеше да го замъкне да си вземат кафе. Кафето беше тема табу в Института и Дилън следеше строго използването му все едно беше кокаин. Но Кейлъб винаги успяваше да навие русокосият си приятел да нарушат правилата и да се чупят за едно кафе. Поне това беше едно от малките изкушения , които парабатайте си споделяха. За Кай - кафето , а за Ноа - нарушаването на правилата. Мислите на младият нефилим без да искат се насочиха към сестра му . Къде ли беше Далия в момента ? Не я беше виждал от вчера и се чудеше какво ли правеше. Пръстите му се свиха около стилито му. Беше доста женствено и завършваше с една роза накрая . Това беше поради простата причина , че сребърната вещ преди да стане негово притежание беше притежание на майка му. Несъзнателно се замисли за разликите между него и Далия. Всички казваха , че тя притежава силният и волеви характер на баща им , а за Кай снисходително намекваха , че има очите на майка им. За това когато с Дали си бяха делили малкото останали вещи от родителите им , Кай беше взел стилито на майка им , а Дали това на баща им. 
Далия ... Името и се завъртя в съзнанието на Кай и той изпита смесица от радост и тъга. Искаше му се естра му да го допусне по-близо до себе си ... Но ... не. Нямаше да мисли за това. Бързо се насочи в посоката , която усещаше от парабатайската си руна и откри това , което търсеше. Ноа. Парабатаят му изглеждаше съмнително бодър и в добро настроение за човек , който беше водил тежка битка снощи. Кай се отправи към него и му подаде стилито си , повдигайки вежда многозначително. 
- Добро утро ... - измърмори мургавият и се хвана за тила си където все още го пробождаше тъпа болка. 
- Хайде Пикасо. Преди Свети Дилън да ни е видял. - Кай нави ръкава си и подаде женственото стили на парабатая си без да обръща внимание на пламъка в очите му.


This isn't real...you need to wake up.WAKE UP!
Be careful making wishes in the dark.Can't be sure when they've hit their mark.And besides in the mean time I'm just dreaming of tearing you apart.


avatar
- cursed

Брой мнения : 13
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by Noah. on Нед Сеп 03, 2017 2:04 am

Ноа отвори очите си и първото нещо, което видя бе грозната физиономия на баща му надвесена над лицето му. Старият дъртак просто стореше и се взираше в него, все едно беше някой научен артефакт, който всеки момент щеше да се превърне в пепел. Ноа премигна срещу него, а другият мъж се изправи, скръсти ръце пред гърдите си и го погледна с онзи убийствен поглед, с който го награждаваше всеки път, когато Свети Дилън бе нарушил прекрасната идилия в живота на Антъни Блексторм. Устните на другият ловец се свиха, придобивайки вид на презряла праскова. Десет секунди по-късно баща му продължаваше да стой и да го гледа настойчиво, вероятно очакваше Ноа да скочи от леглото си, да му направи реверанс и да го приветства с добре дошъл в скромната му стая…ъ, кочина.

Това беше още едно от нещата, който Антъни ненавиждаше в прелестната персона на сина си. По-възрастният нефилим имаше страшна  непоносимост към всичко, което не се намираше на мястото си. Винаги, когато пристъпваше в „покоите” на синът си очите му се разширяваха болезнено, а на лицето му се изписваше чист и непоправен ужас. Гледаше към захвърлените на пода книги, дрехи и оръжия, покриващи всяко едно свободно пространство на стаята му като зараза. Нещо, което имаше шанс всеки момент да оживее и да го нападне, заразявайки го с безпорядък. Старецът му разграничаваше всичко в живота си и го вкарваше в категории. За него хората бяха добри или лоши, черни или бели, нефилими или всички останали. Затова му бе изключително трудно да преглътне авантюристичните наклонности на синът си. В неговият речник не съществуваше определение за странният характер на единственият му наследник. Той, както и мнозина от тяхната фамилия бяха приели призванието си на ловци като дар от боговете и бяха обрекли съществуването си, както и това на близките си в прочистване на света от демоните. И всички онези, който не се вписваха в света на сенките. Те се приемаха за ръката, която ще раздаде правосъдието. Техният живот бе отдаден на дълга и честа. На онази велика цел.  Но Ноа не приличаше на тях. Не беше и като другите ловци. Той беше различен. Странен и блуждаещ с своя собствен свят. Още, когато бе дете и докато другите следваха стриктно инструкциите на учителите си, Ноа задаваше въпроси, бунтуваше се и в крайна сметка си правеше това, което знаеше. Недопустимо поведение за ловец на сенки.


- Трябва да си доволен от себе си! За пореден път успя да посрамиш семейното име… – гласът на баща му беше остър и твърдо сложи край на спокойствието му. Ноа изсъска раздразнено, когато погледа към часовника на нощното му шкафче и откри, че стрелките му показваха едва седем часа. Чудесно. Постави възглавницата си върху съненото си лице, а след това изпуфтя изнервено, захвърли я на настрани и седна в леглото си. Погледна към баща си и повдигна въпросително едната си вежда. Антъни от своя страна започна да плямпа нещо, да ръкомаха ентусиазирано с ръце и разгорещено да спори с някой.
– Какво? – ловецът на сенки прокара ръка през лицето си, опитвайки се да осъзнае какво точно значеха думите, който се забиваха като кинжали в заспалото му съзнание. Снощи? Да не би да имаше предвид за преговорите с върколаците. Погледна към баща си, на чието чело бяха започнали да пулсират две вени. Да. Явно имаше точно това предвид. На лицето му се появи една широка усмивка, която докара събеседникът му до тотален нервен срив. Докато баща му си мрънкаше на стените, Ноа се облегна назад в леглото си и си помисли за предната вечер. Не можеше да си изкриви душата. Трябваше да признае на Дилън, че си разбираше от работата. Беше изпратил най-подходящият човек за преговорите – Кейлъб, който по някакво странно стечение на обстоятелствата бе негов парабатай. И точно това бе грешката на управителя. Връщайки се назад във времето Блексторм все още не можеше да си обясни как двамата бяха станали парабатай. Преди да срещне Кай, Ноа бе стигнал до момента, в който се чудеше дали не е по-добре да изостави всичко и да се махне от Института, да замине някъде далеч от баща си и спомена за миналото. Но Левини го бе спасил от тази съдба. Те бяха различни като деня и нощта, луната и слънцето. Докато Ноа действаше, а след това се вайкаше за последиците, то Кай бе спокоен и уравновесен. Той имаше странната способност да го заземява и да го връща в действителността тогава, когато адреналинът завладееше съзнанието му и всичко около него се превърнеше в мъгла. Левини беше нещо различно в забързаното му ежедневие. Кай носеше със себе си усещане за сигурност и спокойствие, от които Ноа понякога отчаяно имаше нужда.


- Момче, изобщо слушаш ли какво ти говоря!
- Не!
- Ти малък...
- Разкарай се! – нямаше намерение да слуша обичайната лекция как бил най-голямата издънка в Института и как на горкия Свети Дилън му побелявали косите, докато се опитвал да превърнел банда лигави лапета в истински ловци на сенки. Естествено, Ноа не можеше да отрече, че от както Карстейрс се беше възкачил на своя престол, Института бе променил коренно облика си под зоркия поглед и желязната му ръка. Докато баща му демонстративно затръшна вратата на стаята му, ловецът се измъкна от леглото и бавно закрачи към банята. Осем часът бе прекалено рано да отиде да тормози Кай с ентусиазма си. Особено след снощната битка. О, да. Вчерашните преговори не се бяха оказали скучната сбирщина на сърдити долноземци, който само се оплакваха и не искаха да слушат решенията, който им предлагаше Института. Изненадващо, но още от първата секунда в присъствието на върколаците едно странно усещане бе завладяло съзнанието му. За секунда всички косъмчета по тялото му се бяха изправили, а коремът му се сви. Естествено се бе опитал да запази приличие. Седейки до Кейлъб бе следвал примера на парабатая си. Усмихваше се и гледаше възпитано, докато той преговаряше с върколаците. И не можеше да не му го признае. Левини имаше заложбите на дипломат. Нещо, в което Ноа бе напълно некадърен. От своя страна той изобщо не си правеше труда да слуша какво толкова си обясняват. На него по-интересно му бе да наблюдава онези съмнителните личности, който постоянно се промъкваха из цялата стая и ги гледаха на кръв. Мислеше си, че всичко върви добре, докато някакво жалко куче не бе посмяло да изстреля стрела срещу тях. И идиот можеше да види, че Ноа не бе виновен. Та, ловецът си стоеше мирно и кротко, докато проклетите вълци не бяха решили, че им е писнало от преговори и искат да ги изядат за вечеря. Добре, че проявил благоразумието да си вземе лъкът, че иначе си нямаше идея как щеше да завърши вечерта.

Не си направи труда да се погледне в огледалото в банята. Навлече се първите дрехи, който се изпречиха пред погледа му и се затътри по коридорите на Института с ясната цел да отиде до кухнята и да измъкне някоя чаша кафе преди Свети Дилън да се е усетил, че някой отново е внесъл от тази забранена отрова в Института. Типично в свой стил Ноа най-нагло измъкна последните две чаши кафе и изпи на екс своята. Добре. Това вече бе нещо друго. Трябваше да благодари на Кейлъб, че го бе зарибил по тази животоспасяваща напитка. Усещайки парабатайската си руна,Блексторм реши, че е време да намери Кай. Не бе направил и две крачки, когато парабатая му се изпречи на пътя му.

- Утро… - отвърна нефилима, подавайки чашата с кафе на Кейлъб, като в същото време взе стилито му. Завъртя го изпитателно в ръката си, а след това се огледа внимателно наоколо, проверявайки дали Дилън няма да изскочи като великденския заек от някоя стена. След като нищо не се случи се приближи и хвана ръката на Кай, а след това доближи стилито до кожата му. Изрисува бавно руната, а след това я огледа внимателно и върна стилито на парабатая си. – Свети Дилън е зает…Опитва се да разбере кой внася незаконно кафе в Института.

Ноа и за това не бе виновен.
Ама изобщо.


It was an ugly day
They are dead. They will main dead. And I have killed them. Yet their shadow still looms. How shall we comfort ourselves, the murderers of all murderers? What was holiest and mightiest of all that the world has yet owned has bled to death under our knives; who will wipe this blood off us? What water is there for us to clean ourselves?

avatar
Noah.
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 24
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by -dahlia on Нед Сеп 03, 2017 2:05 am

Далия се събуди прекалено рано, дори и за нея бе рано. Принципно се събуждаше малко преди самите тренировки , но днес нещо май не беше в ред и в самата нея. Реши , че имаше достатъчно време, за да се оправи , а след това да иде да събуди поспаливия си парабатай , който със сигурност не смяташе да стане , но Далия имаше съвсем различни планове за него днес.  Два пъти се бе измъкнал , но днес просто нямаше да успее да се измъкне от лапите на Левини , а и искаше да види Кай преди това , защото не го бе виждала от вчера , дори не бе разбрала кога се бе прибрал от мисията им. Принципно винаги след това идваше при нея ,знаейки колко много се притесняваше , но този път не го бе направил и това някак си не и' се бе понравило.

Докато все още се излежаваше реши да разгледа какво се случваше с телефона и' , но точно в този момент бе повалена от часа , който показваше той. Погледна телефона си - после будилника и отново телефона си - будилника , докато не осъзна , че в същност само си мислеше , че се бе събудила по - рано от обикновено. Далия подскочи като опарена, осъзнала , че щеше да закъснее , а трябваше да вдигне и Килиън. А след това да намери Кай и да разбере какво се е случило и защо снощи не се бе появил.  

Брюнетката набързо влезна в банята , изми лицето си , и със същата скорост се изстреля отваряйки гардероба и започна да търси дрехи вътре. Да може би си мислите , че на Лия гардероба бе подреден, но определено не бе , последните дни все нещо се случваше и тя трябваше да се облича скорострелно ,  че след нея в гардероба и' все едно бе минал тайфун , а не нефелим . Но това не бе най - лошото в момента. Сега трябваше да успее да събуди Лиън , а това.. Това бе нещо , което се случваше прекалено трудно.

Лия спря да се размотава  прогонвайки мислите си , а след това просто хвана първия черен панталон , който се намери срещу погледа и' и намери черен потник , облече ги също толкова бързо , обу обувките си и реши все пак да направи нещо с косата си , а единственото , което можеше да направи в момента бе да хване ластика и да я върже на опашка. Докато през това време вече излизаше от нейната стая. Минавайки по коридора поздрави няколко ловци , който вече се отправяха към залата и тя присви очи .

Ах как само мразеше  да закъснява , но явно днес определено бе от онези дни , в който това щеше да се случи. Разбира се обаче , ако Лиън не се успиваше това нямаше да е толкова лошо, защото тогава нямаше да си губят времето в спорове дали да стане или не. Няколко ъгъла по - надолу и след едно две препъвания в бързината си , Далия достигна целта си - стаята на парабатая си.  
И без да се замисля изобщо , защото знаеше , че той определено нямаше да я чуе колкото и да чукаше на вратата му , брюнетката по - скоро реши да връхлети с гръм и трясък вътре. Като се насочи направо към леглото му , на което той спеше така сладко , но това щеше да приключи съвсем скоро време.

-Хайде ставай, Лиън! Ставай! - развика се тя , като сложи ръце на раменете му в опит да го разтресе  - Хайде дее, закъсняваме - продължаваше да недоволства , а от парабатая й се разнесе само недоволен звук и отново нищо , Лия реши да вземе по драстични мерки . Нямаше да закъснеят отново . И този път тя нямаше да го остави да се наспи ,  а щеше да го събуди каквото и да ставаше. Левини се насочи към банята му , а по пътем взе една празна чаша от шкафа и влезна вътре пускайки студената вода  - напълни чашата с нея и се засмя дяволито. Е може би не можеше да го събуди докато го тресеше , но това със сигурност щеше да и' помогне да постигне желания резултат.

С дяволита усмивка излезе от банята му , като се насочи към своята жертва , а тихия и' смях се разнесе из стаята му , докато се приближи отново до леглото му. Далия премести ръката си над лицето на Лиън и се замисли за последно , е нямаше особено голям избор или така или трябваше да го обърне с целия дюшек , за да го накара да стане . Това и' се струваше по - лесния вариант , за събуждането на господина , който все още спеше така сладко, но това бе на път да приключи. Далия обърна чашата , която държеше все още в ръката си и водата се изля от нея върху лицето на Лиън .

-Ставай! Веднага , закъсняваме ! - каза му сърдито , като видя физиономията на Лиън и' стана още по - смешно. И не можа да сдържи смеха си . А той се откъсна от нея , като нещо което бе сдържала прекалено дълго време и се разнесе из цялата стаята, дали бе очаквал , че точно тя щеше да направи точно това? Едва ли , но просто този път не можеше да го остави да спи на спокойствие. - Хайде , бързичко трябва да намеря и Кай преди тренировката.
avatar
-dahlia
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 10
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by Killian. on Нед Сеп 03, 2017 2:06 am

- По дяволите! – извика Килиън, подскачайки от леглото като попарен.  Нефилимът започна да псува изнервено, а ругатните биха засрамили дори мъжете в селската кръчма. Лиън постави дланите си на лицето и започна да търка очите си, защото проклетата вода му бе влязла в очите и сега не виждаше нищо. Опита се да се изправи, но чаршафите се бяха омотали около краката му и вместо това се строполи с трясък на пода. Направи опит да се изправи, но пред погледът му бе толкова размазано, че се блъсна в нощното шкафче и отново бе на пода. От устните му се откъсна измъчена въздишка. Пое си въздух и след това се строполи на пода по гръб и замахна във въздуха нещастно с ръце, давайки знак, че се предава. Това беше. Край. Отказваше се. Искаше да се върне отново в леглото си и да забрави за съществуването на реалността. Там бе единственото място, където можеше да остане на спокойствие сам със себе си и спомена за Кайла. Мисълта за нея пробождаше сърцето му болезнено. Ловецът постави ръка на гърдите си и въздъхна отново.

Не искаше да повярва, че Далия може да е толкова жестока и искаше да го измъчва толкова рано сутринта. Не можеше ли поне веднъж да постъпи като нормален човек и да го събуди с чаша кафе? Но не, госпожица Закъсняваме винаги връхлиташе в стаята му като ураган, не си правеше труда да почука и започваше да го тероризира, докато не го изкара от леглото. Трябваше го признае – днес Лия бе надминала себе си. Поклати глава и от гърлото му излезе някакъв странен звук, наподобяващ ръмженето на ранена котка. Възможно бе и да прилича на такава. Не. Една уважаваща котка никога нямаше да падне по гръб. А Лиън тотално се бе сринал на земята и отказваше да стане. Даже се протегна към леглото си, опитвайки се да напипа възглавницата или нещо, с което можеше да замери очарователния си парабатай. Единственото, което напипа бе някаква книга, която страшно много му заприлича на Кодекса на ловците, който вчера брат му бе зарязал при него с посланието, че очевидно има нужда да си опресни знанията.

- Далия, не можеш ли веднъж да ме събудиш като нормален човек? – това бе риторичен въпрос. Отговорът бе очевиден и в момента другият нефилим стоеше в другият край на стаята му и се хилеше истерично. Лиън се изправи на колена на пода и я замери с Кодекса. Книгата прелетя през половината стая и фрасна момичето в коляното. На лицето му се появи доволна усмивка и след още две секунди вътрешна борба, Килиън се изправи и потърка сънено очи. Денят се очертаваше да бъде просто прелстен. Вече съжаляваше, че се бе съгласил снощи да остане в Института. Това беше грешка, която скоро нямаше да повтори отново.  

- Да, ставам, ставам… - измърмори намусено момчето, когато Левини му хвърли един от онези навъсено-сърдити погледи, който все едно му казваха: „Не си ли готов до 10 секунди ще те убия с четката си за коса!”. Никога не бе успял да разбере какво толкова щеше да стане, ако закъснеят няколко минути. Добре де, Дилън щеше да ги гледа малко на кръв, да покрещи порядъчно и после да го обвини, че разваля Далия, но това не бе нищо нов под слънцето. А и брат му по принцип си беше доста кисел, когато Дилия не бе до него.

Под зоркия поглед на парабатая си, Килиън навлече първото подобие на дрехи, което се изпречиха пред погледа му. В този случай беше някаква черна тениска с надпис: „Къде е кафето ми?” и долница на анцуг. Дори успя да изрови стилито си из под купчината завивки и възглавници в леглото, преди Далия да го хване за ръката и уверено да го задърпа нанякъде. Момичето го държеше цели две минути за ръката, очевидно се опитваше да се увери, че няма да заспи по пътя или да изостане зад нея и да се върне в стаята си да си доспи. Коридорите на Института бяха прекалено оживени за толкова ранен час. Разминаха се с поне десетина ловци на сенки, които ги поздравиха  и хвърляха любопитни погледи към Лиън. Явно се бе разчуло, че напоследък по-малкия брат на Дилън се подвизава извън Института и сега присъствието му щеше да породи нови слухове.
 
Прекрасно. Още една причина да иска да се върне в леглото си. Докато вървяха, Карстейрс имаше неблагополучието да се сблъска с Антъни Блексторм. За момент въздуха около тях се смрази. По-възрастният ловец го погледна свъсено, все едно бе извършил най-тежкото престъпление в света и бе осквернил величаещата му персона.  Килиън измърмори нещо подобно на извинение, а той изкоментира нещо от рода, че днешните нефилими били прекалено разглезени и не разбирали от нещо. Луд човек.

- Далия, спокойно, никъде няма да избягам. – въздъхна с измъчен тон Лиън и най-накрая успя да отскубне ръката си от хватката на момичето. Тя го погледна из под мигли, казвайки му с очите си: „По-добре изобщо и да не си го помисляш.”.
Двамата вървяха още известно време, опитвайки се да намерят Кай и Ноа. Лия му спомена за мисията им от предната вечер и сега парабатая му не можеше да си намери място преди да се убеди, че брат й е добре. Намериха ги в коридора, който водеше до кухнята. Двамата стояха и о..това Дилън ли беше. Лиън дръпна за ръката Далия   и й посочи към брат й.
- Да се махаме преди да ни е видял. – прошепна на момичето, но вече бе прекалено късно. Управителят на Института се бе обърнал към тях и ги гледаше с някакво странно изражение. Това нямаше да свърши добре. Никога не свършваше добре.
avatar
Killian.
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 29
Join date : 01.09.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by - cursed on Нед Сеп 03, 2017 2:07 am

Купидон влиза в ролята на Game Master
от името на Дилън Карстейърс.

Денят му бе започнал гадно и Дилън не знаеше как ще издържи. Миналата нощ не бе успял да спи и сега главата го болеше. Искаше да затвори очи и да се отпусне за миг, но нямаше време за такива глупости. Карстейърс беше Управителят на Института и всички разчитаха на него. Трябваше да следи за правилното протичане на мисиите, да наблюдава тренировките, да следи активността на демоните, да следи дали долноземците изпълняват споразумението. Освен всичко това трябваше и да потулва глупави инциденти, за да не разберат простосмъртните истинската същност на света, в който живееха. Беше изпълнил детската си мечта, но понякога си мислеше, че вместо с високо квалифицирани и обучени ловци на сенки се разправяше с лапета от детската градина. Вярно от както бе поел управлението техният Институт се бе превърнал в един от най-добрите в света, но някой от подпечените му все още си мислеха, че могат да си правят каквото си искат без да им се размине. Колко глупаво от тяхна страна. Дилън имаше очи и уши на всякъде и много добре знаеше какво се случва в неговият дом. Нефилимът бе превърнал в своя мисия да върне редът и дисциплината в Института, каквото и да му костваше. Длъжността му бе отговорна и затова нямаше никакво намерение да оставя ловците на сенки в неговия Институт да си размотават на ляво и на дясно без работа. Само се надяваше да успее да накара и брат и сестра си да влязат в ред, че вече му писваха с вечните им фасони и детски постъпки.

Докато излизаше от поредната тренировка, Дилън се сблъска с Антъни Блексторм. Другият ловец го погледна измъчено, тикна му една дузина папки с доклади и мисии и започна да му се оплаква за пореден път от синът си Ноа. Очевидно бе, че двамата имаха проблеми по между си, но Дилън не разбираше защо нефилимът всеки път му се оплакваше. Това започваше да му лази по нервите и много скоро, ако положението между тях не се оправеха щеше да вземе нещата в свой ръце. След като прати Антъни да проучи няколко странни инцидента в самият център на Далас, Дилън започна да прелиства папките, докато вървеше към кухнята. Намръщи се, когато не откри доклад за преговорите с върколашките глутници. Още повече се изнерви, когато видя Ноа и Кейлъб да висят пред кухнята. И това кафе ли беше?

- Я виж ти какво си имаме тук. – каза зад гърбът им Дилън и очите му заблестяха яростно. Затвори папката, която разглеждаше и поклати глава. – Провалена мисия. Няма доклад. Получих оплакване от върколаците, че с влизането си при тях сте ги нападнали! Пропуснахте тренировката. И сега ми висите най-безгрижно пред кухнята и пиете кафе!!! Какъв срам! Трябва да се засрамите от себе си.– погледна към Кай. – От теб не го очаквах!
Поклати отново глава и погледна към папките в ръцете си. Извади най-долната и я тикна в ръцете на Кейлъб.
- Да сте тръгнали до следобед и искам доклад до полунощ. – извъртя главата си и погледна назад. Виждайки брат си и парабатая му устните му се свиха. – А, вие двамата стига сте се мотали имате тренировка! По-живо!!
След това тръгна към офиса си, обръщайки гръб на всички. Беше му писнало да се занимава с лапета. За бога. И това ми било нефилими.


Кай;

- Я си гледай работата ... - Кай измърмори това , гледайки гърба на Свети Дилън , който се отдалечаваше все едно току-що беше спечелил кеч мач или го бяха обявили за Крал на Светите земи. Това беше одста нетипично за Кейлъб, но мулгавият нефилим не обичаше да се отнасят с него и парабатая му с такова пренебрежение и високомерност. Вместо вчера Свети Дилън да се спусне от небесата и да отиде той да се разправя с върколаците беше изпратил него и Ноа да вършат черната работа , а сега дори си позволяваше да ги хока все едно бяха малки деца. До колкото си спомняше с Дилън бяха връстници и това , че той беше станал глава на Института не му даваше никакво право да му говори така. Плюс това евала. Очевидно тяхното мнение за случилото се влизаше в общата оценка на мисията. И такива ораторски умения. Да , Дилън чувствам се добре след като върколаците едва не ме превърнаха в кучешка храна - Благодаря , че попита. О, не не искам почивен ден. Няма нужда. Кейлъб нямаше нищо против да се отнасят с него по-остро и уважаваше авторитета на Карстейрс , но това не беше лидерство. Усети как раните на ръката му вече се бяха затворили напълно , но той все още се чувстваше некомфортно. Не му пукаше дали Свети Дилън беше станал с гъза нагоре - нямаше право да му говори така. 

- Първо ще си изпия кафето , задник такъв. - Тъмносокият изръмжа ядосано , но след това се сети , че Килиън присъстваше на сценката. Вдигна извинително рамене към парабатая на сестра си , но въпреки това нищо не каза. Метна папката на барплота в кухнята и издиша тежко. Обикновено агресията му не траеше кой знае колко дълго и лесно му минаваше. Вероятно след като си изпиеше кафето всичко щеше да е наред , но до тогава щеше да бъде кисел. Погледна парабатая си в очите , очаквайки да види в него огледало на неговите емоции . Ноа познаваше мекият нрав на Кай ,но знаеше че реши ли да се заинати за нещо винаги ставаше на неговата дори и Свети Дилън да беше решил да му срути света върху главата заради това , че вчера едва не бяха се превърнали в кучешка храна.Вътрешно беше сигурен , че това е дело на Антъни Блексторм и с мрачният си поглед отправи предположението си към парабатая си. И двамата знаеха , че бащата на Ноа извличаше странното мазохистично усещане от това да показва на русокосият колко греши и колко не става , а Кейлъб често беше хванат в кръстосаният огън. Но той понасяше това с типичната за него устойчивост. Обичаше парабатая си от цялото си сърце и независимо дали щяха да се бият с върколаци или щяха да спорят с тираничният баща на Блексторм - двамата бяха заедно в това до края на живота си. Тази мисъл го накара да се усмихне , припомняйки си една стара случка. Преди година или две Дилън отново беше яхнал метлата и беше крещял по Кай за нещо. Когато парабатаят му го попита Когато парабатаят му го попита как изобщо понася да му викат мургавият нефилим отвърна , че просто си представя как Дилън му говори на корейски. След това телефона на Управителя доста дълго звъня с "Gangnam style " . Ноа и Кай отричаха да имат нещо общо със случая , разбира се. Просто Крастейрс беше К-поп фен и нямаше смелостта да си го признае ... 
Усмихка пробягна по лицето на младият мъж докато си спомняше за случая , но тя бързо угасна като видя осъдителният поглед на сестра си. Какво беше направил сега ? През ума на Кай преминаха всички лоши неща сторени от него през живота му - от няколко убити души до това , че оставя капака на тоалетната чиния вдигнат , но не можа да си спомни нещо , с което да беше заслужил този поглед. Освен , че снощи не се обади на Далия когато се прибра от мисията си. Тъпак. Беше толкова уморен , че даже не се беше погрижил за раната си , а какво оставаше да има сили да отиде до стаята на сестра си и да и обясни какво е станало. Е , след като Дилън вече беше дръпнал речтта за това как се бяха провалили едва ли щеше да му се налага да обяснява кой знае колко. Отпи от кафето си и погледна сестра си в очите. 


- Добро утро , Дали. Добро утро , Лиън.  
Раните на ръката ме вече почти бяха зарастнали , но беше сигурен , че това не беше убягнало от погледа на сестра му. Защо реши да си сложи тениска точно тази сутрин ? Трябваше да открадне горницата на Ноа докато още имаше шанса , но сега вече беше твърде късно. Пое си дълбоко въздух и зачака присъдата на сестра си с присъщият за него стоицизъм. 


This isn't real...you need to wake up.WAKE UP!
Be careful making wishes in the dark.Can't be sure when they've hit their mark.And besides in the mean time I'm just dreaming of tearing you apart.


avatar
- cursed

Брой мнения : 13
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by Noah. on Нед Сеп 03, 2017 2:09 am

Защо ли някъде беше чувал цялата тази реч за кафето и засрамването? Ноа се почеса по челото, а след това се прозя, опитвайки се да събуди заспалото си съзнание. Когато Дилън го погледна лошо над главата на русокосият светна лампичка и нефилимът се сети, че управителят му бе изнесъл същата лекция преди една…може би две седмици. Само дето днес бе поразкрасил малко думите си, опитвайки се да им предаде по-драматичен завършек. Блексторм завъртя главата си на една страна, опитвайки се да разбере какво по дяволите се случваше в красивата главица на Карстейърс. Как бе възможно да повярва на върколаците, без изобщо да си направи труда да попита него и Кай какво се бе случило снощи. Завъртя очи. Вероятно милият му баща отново се изявяваше като автор на приказки. Някой ден Ноа щеше да му препоръча да си смени кариерата и най-накрая да се махне от главата му. Гледайки ядосаното изражение на Свети Дилън, това определено щеше да бъде добра идея. Сега ли бе момента да го фрасне и да му обяви, че е идиот? Ноа сви устни, докато се опитваше да остане сериозен, даже някак си успя да си лепне възможно най-ангелското изражение. Хайде де. Не беше честно. За първи път русокосият бе следвал дословно протокола и бе зяпал в пространството цял час, докато Кейлъб си играеше на: „Говори ми, не те слушам!” с върколаците. Но не. Естествено, че те бяха виновни. Ноа не беше успял да се сдържи и при вида на кучешките им изражения бе полудял и бе започнал да ги обстрелва със стрели. Очевидно му се бе доял вълчи шиш кебап и затова бе пропуснал частта с преговорите.

- Нещастник… - измърмори Блексторм, гледайки как Дилън царствено преминава през коридора, все едно току що го бяха обявили за наместник на папата. Някой ден щеше да му пусне пиян носорог в кабинета и да видим как господинчото щеше да се оправя. Обзалагаше се, че тогава щеше да избяга пищейки като ощипана госпожица.Тогава статистиката му много бързо щеше да се прецака, а Ноа щеше да запише случващото се и да изпрати по едно видео на целия Институт като коледен подарък. Русокосият поклати глава, когато чу думите на парабатая си, а след това се усмихна леко. Някой ден Карстейърс щеше да си изпати от пред-кофеинното състояние на Кай и тогава ловецът изобщо нямаше да си мръдне пръста, за да го спаси. Дори щеше да се наслади на гледката, а след това щеше да отиде до мазето, за да извади лопатите. Усмихна се леко, щеше да стане особено интересно, ако тъмнокосият решеше да се заинати. Погледна отново към парабатая си и очите им се срещнаха. Понякога му беше трудно да разграничи своите емоции от неговите. Можеше да усети колко зле му се отразяваше сутрешната визита на папата. Знаеше, че и той бе стигнал до същото заключение и мислено напсува Антъни. Някой ден щеше да забрави, че му се води баща и да приключи проблемът между тях по старомодният начин – забивайки му главата в някоя стена. Може би, ако говореше с майка си и тя щеше да се съгласи на този велик план. Все пак идиотът напоследък беше прекалено нагъл и курвите, с които се влачеше ходеха по нервите на цялата рода Блексторм. Вдигна извинително рамене и погледна към папката на барплота.

- Добро утро. – поздрави разсеяно Далия и Килиън, докато сините му очи продължвааха да зяпат изпитателно папката, все едно очакваше от нея всеки момент да изскочи някой призрак, който да им изрецитира новата мисия или да гръмне драматично и да им обяви, че са идиоти и Дилън се подиграва с тях. Намръщи устни и се доближи до папката. Прокара пръстите си по нея, а след това започна да си играе с горната корица. Любопитството му го гризеше от вътре. Завъртя леко главата си, поглеждайки към Кейлъб, но той бе прекалено зает да се гледа с Лия, затова върна вниманието си на слона в стаята. Чудеше се какво ли беше измислил този път Карстейърс. Последните два месеца управителят ги изпращаше само и единствено да му вършат черната работа. Задачите бяха едно от друга все по-налудничави, че даже за вкуса на Ноа бяха прекалено ужасни. То не бяха пияни вампири, дрогирани фейчки, мунданти, мислещи си, че виждат призраци…между другото имаше 1-2 заблудени демона и накрая съвършените преговори с върколашките глутници. Добре де. Не можеше повече. Отвори папката и започна да прелиства страниците с бясна скорост. Не си направи да прочете първите две страници, защото както винаги в тях се описваха кой бил дал заповедите, кой би класифицирал информацията и такива ти глупости. След това премина през десетина страници репорти за съмнителна демонска активност в изоставена къща в покрайнините на града. Накрая стигна и до снимките, който по-скоро разфукосирани пиксели от колкото нещо друго. Ноа вдигна едната от тях, доближавайки я до очите си.  Може би това черното нещо в десният ъгъл можеше да мине и за къща.

- Ама той сериозно ли? – изнервено русокосият тръшна снимката в папката и продължи да разгръща страниците. Мисията бе класифицирана като опасна, но в досието нямаше ни грам полезна информация. Изръмжа и затвори папката. Дилън да не ги бе взел за опитни мишки? Триста демони.


It was an ugly day
They are dead. They will main dead. And I have killed them. Yet their shadow still looms. How shall we comfort ourselves, the murderers of all murderers? What was holiest and mightiest of all that the world has yet owned has bled to death under our knives; who will wipe this blood off us? What water is there for us to clean ourselves?

avatar
Noah.
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 24
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by -dahlia on Нед Сеп 03, 2017 2:10 am

-КИЛИЪН КАРСТЕЙЪРС ! - започна ядосано тя, като почесваше коляното си. - ТИ да не полудя бе? - не търсеше отговор на този въпрос, защото й бе пределно ясно защо беше реагирал така. Ама чак пък да я замеря с това туловище, от което щеше да й остане сина. Изпуфтя ядосано и скръсти ръце поглеждайки с онзи поглед, който значеше, че трябва да побърза, защото го чакаше нещо по лошо.

Далия внимателно и " търпеливо" изчакваше Лиън да се оправи. Да бе колко търпеливо го чакаше всички можехме да видим това.  Просто няма такова търпение като Далия. Да ама не, щеше да го убие само с поглед ако трябваше да го почака още малко, а на всичкото отгоре сега и крака я болеше. Понякога се чудеше, не можеше ли Лиън да не реагира толкова пресилено, тя само се шегуваше. Опитваше да го разсее от всичко, за да може да продължи, но не. Това за него нямаше значение и той искаше единствено и само да бъде поглъщан от болката и празнината оставена от Кайла. Да, разбираше го, защото знаеше как се чувства, но нямаше да го остави и за секунда повече да се само съжалява. А в мига, в който видя, че е готов даже не му даде време да вземе нещо със себе, не беше сигурна какво издирваше, преди да го хване и да го извлачи от стаята.


Мразеше да закъснява, мразеше Дилън да й мрънка, а още повече мразеше, когато Килиън се правеше на бебе и не искаше да стане.
-Искам да ти кажа само, че сега ми дължиш цяла кана кафе, за дето ме обстрелваш с онова туловище наречено книга. - заяви му тя, докато продължаваше да го дърпа по коридорите. Но естествено Лиън бе достатъчно разсеян да се сблъска с Антъни Блексторм, чудесно. Браво Лиън. Левини поклати глава и го дръпна отново, преди да си издърпа ръката от нейната. Продължаваше да търси брат си някъде из всички наоколо. О и на него имаше да му казва много. Ама наистина много. Е може би ви ставаше ясно, защо Лия бе толкова кисела тази сутрин. Не беше спала цяла нощ, за да мисли за нейното любимо идиотче  наречено нейн брат. Нямаше ли малко жал към нея?  Никога не бе постъпвал така, но разбира се винаги имаше първи път и този път му беше наистина ядосана. Видя го, видя го и вече нямаше как да не му се скара. Но разбира се ръката на парабатая й я спря преди да е продължила на пред. И Далия потръпна когато видя Дилън, е вече бе късно, за да се върнат от където бяха дошли и да избегнат думите му.  

- Ами късно е. - отвърна му тя и извъртя очи. Лиън и Кай бяха тези, които само можеха да я съсипят, закъсняваше заради Лиън, защото не можеше да остави прелестния си парабатай да пропусне за стотен път тренировка, но в същото време не можеше и да не намери брат си, за да го скастри и да се увери, че е цял в крайна сметка се случваше това, бе хокана от Дилън. Супер. Чудесен старт на деня, Лия. Смръщи се и внимателно се изниза побутвайки другия ловец настрани, за да изчезнат от полезрението му, докато се махнеше и чак тогава да се върнат към това, което Далия бе намислила, да причини на брат си.


Не се мина много, преди Дилън да изчезне и да се върне към задълженията си, а Лия хвана парабатая си отново за ръка и го задърпа по посока на брат си и Ноа. Е не, че нещо ама все още не му вярваше, че нямаше да се опита да се върне в стаята си, за да може да си поспи хубавичко.  
Погледа й само можеше да говори на брат й, че бе много, много загазил.

- Добре утро Кейлъб! - почти го скастри изричайки го, а след това се обърна по- мило към Ноа - Добро утро и на теб. - преди отново да върне погледа си на брат, вгледа се в очите му присвивайки своите. - О, не ме гледай все едно не знаеш, за какво става въпрос! - започна отново, като спусна погледа си по него. Но разбира се нямаше как да проусне ръката на брат си.  
-Сега ако те попитам, ще кажеш, че цялата мисия е минала по мед и масло, нали? И ако не бях чула Дилън, със сигурност нямаше да ми кажеш нищо. Знаеш ли, голям си идиот! Не съм мигнала заради тебе! Как би се почувствал ти, ако аз не се появя да ти кажа, че всичко е наред? - да Далия наистина му беше ядосана в това нямаше съмнение. Но все пак обичаше брат си, колкото и да имаше моменти, в които не го показваше особено много.  - Страхотно и толкова добре е минала мисията, че чак все още не можеш да се излекуваш. - изпуфтя и погледна към парабатая си. О, не си го помисляй и ти. Защо днес всички я ядосваха. Далия пусна ръката на Лиън и се отдръпна и от двама им, като преди това взе чашата с кафе от ръката на брат си и отпи една глътка. Поглеждайки ги  с поглед "Гледайте си работата няма да ви я дам пък!" Обърна се с гръб към тях и погледна към Ноа, а след това се обърна отново към брат си.  

- И сега ще ходиш пак на мисия, няма пък да ходиш без мен. - знаеше, че брат  й няма да се съгласи с нея, още по - малко, че ако идеше при Дилън той изобщо нямаше да им разреши, защо живота бе толкова гаден и не справедлив. И бе пълен с хора държащи се като  задници.
avatar
-dahlia
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 10
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by Killian. on Нед Сеп 03, 2017 2:10 am

Лиън погледна към Далия и изпуфтя през зъби раздразнено, а след това я замери с един такъв умен поглед, който все едно й казваше: „Ама ти сериозно ли? Нима си мислиш, че не виждам слона в стаята!?”. Завъртя очи и въздъхна. Лия понякога го изумяваше. Вече очакваше да започне да му изнася и лекции за птичките, пчеличките, депресивните състояния и хапчетата на смеха. Килиън потърка с пръсти очите си, опитвайки се да подтисне една прозявка. За бога! Някой спешно имаше нужда да научи Левини как се будят хора! Даже трябваше да й подари един голям плакат, гласящ: „Кафе!!!”. Може би щеше да схване намека, или пък не. Беше му трудно да схване женската логика. Цял живот с Амбър и все още не можеше да разбере начинът, по който работеше красивата й главица. Поклати глава и хвърли още един недоволен поглед на брюнетката до него. Никой с всичкият си не можеше да стане в девет часа, за да отиде на тренировка преди да премине през поне третата си чаша кафе. Сините му очи преминаха от Далия към триото пред тях.

Все още му беше трудно да определи, кое му лазеше по нервите повече – това, че парабатая му за пореден път не го бе оставила да се самосъжалява и да прекара деня в леглото или факта, че се  делеше едно и също пространство с Дилън.  Опита се да си издърпа ръката от тази на Лия, но момичето го погледна злобно и стисна пръстите му по-силно, а след това се обърна и продължи да гледа внимателно разиграващата се сцена пред тях. Подпря се със свободната си ръка на близката стена и съвсем деликатно се опита да си възвърне собствеността на другата си ръка. Не се получи. Далия продължаваше да държи ръката му за заложник и всичките му опити бяха увенчани с провал. Накрая другият нефилим дори го сръчка в ребрата и го погледна злобно, казвайки му: „Избягаш ли ще ти подаря за рожденият ден малоумен трол!”. Килиън хвърли няколко изнервени погледа на брат си, а след това завъртя очи. Радваше се, че за първи път от шест месеца, той си бе намерил някой друг, на който да мрънка. Напоследък брат му постоянно му опяваше една и съща песен – как било време да престане да се лигави, да превъзмогне смъртта на Кайла (да бе, сякаш любимата му беше някоя плюшена мечка, която бе купил от карнавала и бе изгубил случайно) и да започне да си изпълнява задълженията съвестно, започвайки с това да се върне в Института.
Няколко минути по-късно Дилън за пореден път скастри всички и  изчезна нанякъде, без да удостои никой с втори поглед. Момчето реши, че сега е подходящ момент да се свлече на пода и да заспи зимен сън, но не Далия естествено имаше както винаги други планове. Брюнетката го задърпа към кухнята, без да изпуска от погледът си Кейлъб и Ноа. Не минаха и десет секунди преди Лия да започне да се кара на брат си. Минаха може би пет минути или пет часа преди парабатая му най-накрая да му пусне ръката. Беше трудно да определи времето, защото брюнетката говореше с един такъв хипнотичен глас, че на Лиън така му се доспа, че още малко щеше да се подпре на рамото й и да се върне в света на сънищата.

Изръмжа, когато момичето открадна кафето на Кай и се огледа из кухнята. Никъде не виждаше кафе. Погледът му се спря на Ноа, който се бе разположил на барплота и разглеждаше папката, която Дилън им бе набутал. Мислеше си да го пита дали има някъде кафе, но виждайки недоволното му изражение се отказа. Беше му достатъчно да един ден да гледа сърдитите муцуни на половината Институт. Вместо това започна да тършува ожесточено из всички шкафчета на кухнята. Естествено никъде не се виждаше каквато и да е форма на кафе. В момента Карстейърс би се задоволил дори и на едно от онези разтворими боклуци, който напоследък бяха плъзнали из магазините. След като провери в хладилника, под мивката, във всички шкафове Лиън бе на ръба да се откаже и да се върне в леглото. Накрая някак си успя да намери едно от онези пакетчета разтворима гадост.

Две минути по-късно седна с чашата подобие на кафе на масата и погледна към останалите нефилими в стаята. Днес денят започваше ужасно.
- Да бе да, добро утро, ама друг път! Изобщо даже не е минало покрай добро. – обяви Килиън, след като се сети, че другите ловци го бяха поздравили и поне трябваше да имитира някакви наченки на възпитание, дори толкова рано сутрин. Намръщи устни, когато отпи от кафето и след това погледна към Далия. – Ако продължаваш да ме тормозиш да ставам в толкова нечовешки часове поне си направи труда да ми донесеш кафе!– изцъка с език и сложи чашата пред себе си на масата. Погледна към Кай и добави: - Моля те направи нещо със сестра си…не ме оставя да се наспя!

- Далия, добре ли си днес? До преди малко ми обясняваше как било светотаство да пропуснем тренировка, а сега искаш да пропуснем всички тренировки, за да отидем на мисия с Кай и Ноа? – възкликна възмутено Килиън. Не, че имаше нещо против да подразни брат си, ама Лия изведнъж бе казала нещо, което не бе присъщо за нея. Женска му работа бе!
avatar
Killian.
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 29
Join date : 01.09.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by - cursed on Нед Сеп 03, 2017 2:12 am

Тъмнокосият нефилим си пое дълбоко въздух и се опита да намери центъра си. Въпреки , че току-що Свети Дилън го беше направил на гъз и парцали , а Далия се беше постарала да го довърши - Кай просто не виждаше смисъл в това да спори с хората. Всеки беше прав за себе си и не трябваше да им позволява да стигат до него. Как му се искаше сега да е в стаята си и да оползотвори малкото му останали цигари в кутията , която пазеше все едно животът му зависеше от това. Тютюн - субстнация , която в „Книгата за вредни неща на Свети Дилън” беше на едно от челните места и светеше с червени букви „НЕ” , беше едно от малките удоволствия на нефилима , за които никой не знаеше. Много добре знаеше каква щеше да е реакцията на сестра му , ако разбереше , че тайно пушеше цигари. Изведнъж му стана невероятно смешно - беше на двадесет и четири години , а трябваше да се крие като ученичка от директора на училището и другите да не го изкажат. Рядко си позволяваше да пуши , но за него това се равняваше на пълно блаженство , измерено в минути и прекарано в компанията на цигареният дим. Тогава ги нямаше дългите тренировки , които го оставяха без дъх и го караха да се чувства зле за това , че не е толкова добър колкото останалите нефилими. Нямаше го Костя и това , че Кай мислеше че сестра му излиза с пълен неандерталец. Нямаше го Свети Дилън и неговите постоянни задачи , които вече бяха изтощили мургавият нефирим до краен предел. Нямаше го бащата на Ноа , който явно водеше някаква вендета срещу неговият парабатай и най-добър приятел. Да , цигарите бяха неговото бягство - както адреналина беше това на Ноа. Погледна сестра си с любов в очите , въпреки че му беше откраднала кафето току-що и отвърна драматично на Килиън : 

- Съжалявам Лиън. Виждаш и мен какво ме прави.  - Кейлъб се засмя и продължи да гледа Далия с любов в очите. Рядко го правеше , но точно в този момент нещо в него се размекна от начина , по който беше показала , че я е грижа за него. Не че някога се беше съмнявал в това , но му харесваше да го чуе. 
- Сега , ако ме попиташ как е минала мисията - ще ти отговоря , че се прецака. Добре , че беше Ноа - както винаги. Просто бях изморен и заспах веднага когато се прибрах , не съм искал да те тревожа. 
Нещото с което Кай се гордееше беше , че винаги намираше подходящите думи за ситуацията . Дали бяха прецакани преговори с върколаците , дали беше сестра му , която бълваше огън насреща му , ако искате някой да ви разтяга локуми - Кейлъб е вашият човек. 

- Плюс това не умирам да ходя на тази мисия ...Имах планове днес . - Кейлъб усети погледа на Ноа върху себе си , но не каза нищо. Парабатая му беше единственият , който знаеше за връзката му с Изабел и предпочиташе да си остане така. Не знаеше защо , но мисълта да сподели с Далия го караше да му се гади. Тя беше достатъчно заета с Костя и Лиън през повечето време , че той спокойно можеше да поддържа връзката си без да му се налага да го мисли. Изабела му беше помогнала твърде много с проблемното му самочувствие , но сега просто си представи раздразненият глас на Конника докато му казва „... как няма време да се занимава с неговите нефилимски глупости и защо вече не се откаже да си играе на това да спасява света и ... „. Да , май беше по-добре да и пише един СМС.  Тъкмо посегна към джоба на анцунга си за да си вземе телефона и тогава забеляза лицето на Ноа. Върху него беше изписано объркване и най-малкото можеше да усети това от парабатайската им връзка. Какво им бяха дали този път ? Да намерят нещо паднало в тоалетната на Дявола ? Или да прелетят до другият край на света ? Каквото и да беше - физиономията на Ноа не беше добър знак и Кай го знаеше. 

- Какво има ? - мургавият леко дръпна папката от ръцете на парабатаят си за да има възможност да я огледа. Бавно запрелиства през и без това не многото листи и не видя нищо. Нищо. Нищо , което можеше да им бъде полезно. Нещо за естеството на демона , който беше извършил това или пък поне някаква специфична активност , която да е била отчетена. Нищичко. Кай усети как е зяпнал невярващо Ноа и му трябваше момент да се окопити : 
- Той наистина ... Наистина ни праща на тази мисия ? - да ги изпращат на подобна мисия , още по-малко класифицирана като опасна с това количество информация беше пълна лудост. Това можеше да се окаже много , много рисковано начинание за двамата нефилими и те бяха напълно наясно с този факт. Не стига , че току-що ги беше навикал като луд , а сега ги използваше като опитни морски свинчета в неговата игра. На какво си играеше Дилън напоследък ? На „ Виж кога ще пукнат Кай и Ноа ? „ . Не -това беше безумно. Не можеше заповедтта да е дадена от Карстейрс. Антъни Блексторм. Знаеше го. Усещаше го и знаеше , че и Ноа го усеща. Нямаше как Дилън да е одобрил тази мисия. Тъмните очи на нефилима намериха тези на парабатаят му : 


- Ноа. Това е безумно. 
След което се обърна към сестра си и отсече с леден тон : 
- На тази мисия ще отидем само аз и Ноа.


This isn't real...you need to wake up.WAKE UP!
Be careful making wishes in the dark.Can't be sure when they've hit their mark.And besides in the mean time I'm just dreaming of tearing you apart.


avatar
- cursed

Брой мнения : 13
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by Noah. on Нед Сеп 03, 2017 2:13 am

Продължи да гледа папката така, все едно някой току що я бе залял със сярна киселина и от листите бяха изскочили триглави змии. Ноа присви очите си срещу листите и докато Кай се разправяше със сестра си и Лиън започна отново да изучава написаното в нея. Може би бе пропуснал някоя важна подробност и всъщност ги изпращаха да търсят пияни фейчки, който се бяха загубили в пустинята и не знаеха как да се приберат в Далас.  Гласовете на другите нефилими не бяха достатъчни да заглушат вътрешният му глас, който в момента крещеше с пълна сила да отиде при Дилън и да му поиска обяснение какво по дяволите значеше всичко това. Е, ако трябва да бъдем честни вътрешното му аз искаше да разбие физиономията на този, който бе сметнал, че е забавно да ги използва с Кейлъб за опитни мишки. Да, нечия глава щеше да бъде подходяща декорация на новият интериор в стаята му, не мислите ли? Накрая изпуфтя изнервено и отново тръшна листите на масата, все едно това щеше да промени нещо. Блексторм колкото и да зяпаше пространството и великото описание на предстоящата мисия не можеше да открие смисъла на цялата работа. Всичко беше прекалено съмнително и странно. Нямаше логично обяснение. Но пък, кога изобщо логиката бе значила нещо, когато баща му бе намесен. Може би Антъни все пак не беше изцяло ловец. Може би имаше някаква магьосническа кръв във вените си и използваше силите си да прецака цялата логика на този свят и да я подчини на странните си разбирания. Единственото, което му оставаше бе да омагьоса целият Институт и да превърне ловците в него в безмозъчни роботи или розови еднорози, подскачащи около него и изпълняващи всичките му нареждания.

Премигна, когато Кай издърпа папката от ръцете му. Изсумтя раздразнено и извъртя погледът си настрани. Ноа толкова се бе вглъбил в световните конспирации, че изобщо не бе разбрал кога парабатая му бе приключил разговора със сестра си. Вдигна погледът си към проклетата папка и скръсти ръце пред гърдите си. Сви пръстите си в юмруци, защото изпитваше ужасното желание да разкъса листите, а след това да ги изгори. Кай внимателно прелистваше листите, но по изражението на лицето му, русокосия можеше да заключи, че бе стигнал до първоначалното му заключение. Тази мисия не струваше. Най-много благодарение на нея щяха да бъдат увековечени като самоубийците набутали се на мисия без никаква информация. А дори Блексторм не беше толкова откачен. Благодаря ти, Дилън.

- Не. Тоя се побъркал съвсем. – отговори Ноа на парабатая си, срещайки очите му. Пое си дълбоко въздух, опитвайки се да преброи до десет, за да се успокои и да не извърши някое безумие. Но колкото повече се опитваше да се успокой, толкова повече мисълта, че баща му имаше вина за тази лудост завземаше съзнанието му. Накрая стовари юмрукът си на масата и погледна към папката, все едно тя бе виновника за поредната глупост на Антъни. Протегна другата си ръка към нея и леко я измъкна от ръцете на Кай. За секунда стоеше като вцепенен, а след това вдигна отнесено рамене и тръгна към вратата. – Ще я видим тази работа.– провикна се, докато профучаваше през вратата на кухнята, преди Левини да успее да го спре. Не се обърна да види как се случва зад него. Съзнанието му беше прекалено заслепено от мисълта да изтръгне гръкляна на баща си, за да се свърши веднъж и завинаги. Само трябваше първо да го намери.

- Дърт нещастник. – изръмжа русокосият през зъби, докато продължаваше да върви и да мята папката на ляво, надясно. Хората по коридорите го гледаха странно, а след като срещнаха очите му и пламъците, който играеха в тях бързаха да се отдърпнат от пътя му. Някаква нефилимка даже се опита да го спре, но Блексторм беше толкова изнервен, че се озъби на среща й и тя побърза да избяга в другата посока. Телефонът иззвъня в джоба му, но Ноа бе прекалено зает да блъска по вратата на кабинета на стареца си. В момента изобщо не се интересуваше, че изпускаше уговорката си с Вирджиния и че момичето вероятно ще го чака и след това ще му мърмори колко е ужасен, че я е забравил. Познаваше я добре. След като свършеше с поредната малоумна мисия щеше да отиде до Лондон и лично да й се извини. Ако й подареше някое оръжие и бутилка вино, вероятно Бенет щеше да му прости и да престане да се сърди. Накрая се изнерви и реши, че няма смисъл да отваря вратата цивилизовано. Така или иначе баща му щеше да разбере, че обичаният му син е влизал в кабинета му. Затова ритна вратата и драматично нахлу в стаята. Без да го мисли се насочи към бюрото му и отвори шкафа, където баща му държеше всички книжа. Седна на стола му и започна да хвърля на страни всички ненужни папки и документи.

- По дяволите. – измърмори отново, когато стигна до дъното на шкафа. Нямаше нищо. Което значеше, че или Антъни бе унищожил истинския файл или наистина бяха прецакани. Май в момента предпочиташе пияните фейчки.


It was an ugly day
They are dead. They will main dead. And I have killed them. Yet their shadow still looms. How shall we comfort ourselves, the murderers of all murderers? What was holiest and mightiest of all that the world has yet owned has bled to death under our knives; who will wipe this blood off us? What water is there for us to clean ourselves?

avatar
Noah.
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 24
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by -dahlia on Нед Сеп 03, 2017 2:17 am

Далия сръга парабатая си в ребрата, за да спре да се оплаква, защото нямаше смисъл, а и нямаше да му обърне внимание. Обърна се отново към брат си, като видя погледа с който я гледаше. Добре де, може би наистина бе прекалено рязка с него и със сигурност можеше да бъда малко по - мила, все пак той никога не се бе държал с нея така, но наистина се бе притеснила, за това какво се е случило, какви ли не мисли бяха преминали през съзнанието й, а и през по - голямата част от нощта не бе спала, за да мисли именно за него и дали се е прибрал изобщо. Лека въздишка се откъсна от устните й и колкото и да й се искаше да си признае, че бе прекалила тя не можеше да го направи, защото така щеше да покаже колко наистина й пукаше, а точно това се целеше да не показва пред никого.  


- Да.. вече го разбрах това, само че не от теб. - добре трябваше да престане, нали. Въздържа се да не се засмее , когато чу отговора му спрямо Лиън и поклати глава. Наистина ли това си мислеше? Че го правеше нарочно? Добре де, може би малко бе нарочно, но все пак винаги го правеше, така че да не нарани близнака си и да му покаже дори и когато му се караше, че го обичаше повече от всичко. - Лиън, стига си се оплаквал, няма смисъл. - обърна се леко поглеждайки парабатая си, а след това отново върна погледа си към брат си, присвивайки очи при думите му.  


- Е не искаше да ме тревожиш, но аз не успях да спя почти през цялата нощ, заради теб. - е добре де, можеше поне малко да си признае как се бе чувствала да не знае какво се бе случило с него, не можеше да си представи как би се почувствала ако нещо му се случеше, поне нямаше този проблем с Килиън, защото винаги бе с него, когато трябваше и където трябваше. А и не, че нямаше доверие на Ноа, че ще направи всичко, за да опази брат й, но все пак тя знаеше и колко спонтанен можеше да бъде той, а това не се отразяваше добре на братчето й. Въпреки, че винаги се връщаше цял, този път бе пострадал и това наистина я притесняваше. Но трябваше да престане да го прави, все пак бяха ловци на сенки и както повечето от тях все повтаряха "Чувствата замъгляват правилната преценка" - да бе.. ама не, защото Дали наистина не искаше да затвори напълно чувствата си.  - И какви планове си имал за днес? Разбира се, че не са включвали да дойдеш и да ми кажеш, как е минало всичко! - Лия се вгледа отново в брат си, като присви очите си и повдигна вежда, скръствайки ръцете си под гърдите си.  


Чудно, определено нямаше да му се размине просто ей така, защото тя не смяташе да остави нещата просто без да разбере какво се случва. А определено погледа който хвърли Кай на Ноа и даде да разбере, че той криеше нещо от нея. Прекрасно, вече и още тайни имаше от нея. Дали въздъхна драматично и поклати разочаровано главата си, обръщайки се и поглеждайки към Ноа, който изглеждаше шокиран, какво ли имаше в тази папка? Е определено не изглеждаше нещо да бъде наред. И тогава бе попарена от объркването в лицето на брат си, а малко по - късно и от ледения му тон, с който й бе отвърнал. Какво по дяволите имаше в тази папка?


-Ти сериозно ли... - Далия бе останала с отворена уста след думите на Кейлъб, а след това погледна наистина объркано към Лиън, е определено нямаше да остави нещата така. Вече започваше да я глозга любопитството и определено щеше да накара Килиън да направят нещо по въпроса . И отново бе объркана и от реакцията на Ноа, който изхвърча нанякъде. - Какво по дяволите има в тази папка Кай?? - определено нямаше да остави нещата така. Трябваше да разбере по някакъв начин какво точно ставаше и къде и най - вече на каква мисия ги пращаше Дилън. Добре де определено нямаше да е правилно да не послуша брат си и да пристъпи правилата, които тя така сигурно спазваше и определено Килиън беше прав, че принципно не би пропуснала за нищо на света, но този път щеше да го направи.

-Определено ще ги пропуснем. - прошушна на парабатая си.
avatar
-dahlia
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 10
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by Killian. on Нед Сеп 03, 2017 2:18 am

Килиън потърка с ръка ребрата си и погледна раздразнено към Далия. Е, това вече беше прекалено. Не стига, че го бе измъкнала на сила от леглото, а и сега не му даваше да се оплаква. Къде по дяволите остана свободата на словото? Защо никой не му зачиташе правата? В Конституцията го пишеше! Беше сигурен в това! Даже бе убеден, че някога бе учил как някакви простосмъртни хорица бяха подписали въпросния документ, обявявайки се за свободата на всеки човек свободно да си изказва. Но не, явно това не важеше за нефилимите. Очевидно според някой Кодекса изключваше правото му на свободно изразяване. Завъртя очи и подпря с ръка главата си. Имаше ужасното усещане, че щеше да се наложи да ходи до центъра на града, за да търси по спешност наръчници за общуване с ядосани женски. Може би по този начин щеше да си спести главоболието или пък просто имаше нужда от един дълъг и поучителен разговор с Амбър. Да, тя винаги знаеше какво да го посъветва. Все пак беше жена. Знаеше за какво става въпрос и имаше някаква представа как работеше съзнанието на останалите индивиди от нейният отбор.

- Да, да…разбрах. – отегчено отговори Килиън и се прозя. Потърка сънено очите си и се опита да реши дали, ако се измъкнеше някой щеше да го отрази. В същият момент Лия се обърна към него и сините й очи го пронизаха заплашително. Триста демони. Добре. Вече я беше разбрал. Защо трябваше да продължава да го гледа с този поглед, все едно му казваше: „Мръднеш ли ще те заключа в стаята за тренировки!”. И как по дяволите винаги разбираше какво си мисли? Вярно бяха парабатай, ама от кога Далия се бе сдобила с пророчески способности? Това не беше честно. Ама изобщо. Пък и си имаше оправдание. Нима очакваха половин година след смъртта на Кайла да има желание да се навре в залата за тренировки и да изгаря от ентусиазирам да слуша дългите и отегчителни лекции на инструкторите? Но не, госпожица „Ще те изритам от леглото, ако не козируваш и не си готов до 10 секунди” изобщо игнорираше този факт и го караше да тренира. Вече сериозно започваше да подозира, че Дали се бе присъединила към отбор Светата Инквизиция (включваш Дилън и Антъни Блексторм) и сега упражняваше най-новото си хоби – тормоз над нещастните и невинни ловци на сенки.  

Лиън изскърца със зъби и стисна чашата с жалкото подобие на кафе. След това вторачи погледът си в нея , все едно всеки момент щеше да му проговори и да му обясни защо жените бяха толкова странни. Изсумтя и изпи на екс остатъка от кафето, а устните му се сбръчкаха недоволно. С периферното си зрение забеляза, че Далия продължава ентусиазирано да обяснява на брат си колко много я бе наранил. Дори правеше паузи, ръкомахаше с ръце, гледаше го укорително и накрая драматично въздъхна и поклати глава. Проследи погледът й, когато насочи вниманието си към Ноа, а след това очите им се срещнаха.

Момчето въздъхна измъчено и вдигна озадачено едната си вежда, когато Ноа изхвърча нанякъде. Боже! Тези хора бяха започнали съвсем да откачат! Килиън не можеше да разбере защо всички се бяха впечатли толкова от една проста мисия. Блексторм изглеждаше така все едно току що някой му бе издърпал коледният подарък от ръцете и му бе забранил да излиза от Института за месец, а погледът на Кейлъб бе толкова объркан, че това автоматично бе събудило любопитството на Далия и инатът й да разбере на всяка цена за какво става въпрос. От една страна я разбираше – страхуваше се за безопасността на Кай и искаше да знае всичко, но пък не виждаше причина да се притеснява от една скучна мисия. Нефилимът прехапа долната си устна, за да запази самообладание. Пък и не искаше Левини да разбере, че миналата вечер се бе промъкнал в кабинета на Дилън и бе прегледам всичките мисии, търсейки демона, който бе убил Кайла.

- Забрави! – сряза парабатая си Лиън шепнешком и скръсти ръце пред гърдите си. След това погледна към вратата, през която Ноа бе изхвърчал като на пожар и добави: - И от кога мисия, в която трябва да отидеш и да арестуваш вампир е толкова интересна, че си заслужава цялата тази драма? – оф, сега брат му щеше да го убие, ако се разчуеше. Прекрасно. Вдигна небрежно раменете си, когато Лия го погледна въпросително и се опита да си предаде възможно най-ангелското изражение.
avatar
Killian.
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 29
Join date : 01.09.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by - cursed on Нед Сеп 03, 2017 2:19 am

- Ноа ... 
Кай въздъхна , поглеждайки след парабатаят си. Въпреки факта , че се ядосва твърде бързо и реагира твърде прибързано , Левини не можеше да обвинява парабатая си за действията му в момента. Знаеше дълбоко в душата си , че и на двамата им е омръзнало да бъдат пращани на подобни мисии , които бяха създадени с единствената цел да ги накарат да се разхождат от единият край на Далас до другия като хамстери затворени в лабиринт. Понякога тъмнокосият имаше чувството , че Дилън и Антъни го правеха само за да видят реакция от страна на двамата млади мъже и да наложат своя авторитет. Авторитет ? Тази дума засядаше в гърлото на Кай и той определено не можеше да нарече нито Карстейрс , нито Блестсторм Старши „авторитетен”. „Респектиращ „ може би. „Упорит” може би. Но това не беше авторитет , който Кейлъб можеше да признае и да следва без да се усъмни в него някъде по пътя. Действията на Ноа бяха толкова естествени и очаквани , че окото ма младият мъж дори не трепна когато го видя да излиза като вихър от стаята. Ако трябваше да бъдем честни Кай също искаше отговори , но знаеше че няма да ги намери. Можеше да усети вулкана от гняв и обида в сърцето на парабатаят си и това го накара да се намръщи. Обърна вниманието си отново към Далия и Килиън и каза с умерен тон : 
- Нищо толкова интересно , Дали. Мисия на която очевидно ще отидем ,но преди това ... - той не довърши думите си. Тъмните очи пробегнаха по чертите на сестра му и за миг се зачуди как беше възможно да изглеждат толкова различни , а да са близнаци ? Понякога имаше чувството , че са семейство , а друг път че ги разделят вселени , които нямаше как да прескочат. Отношението и контрола , който Далия упражняваше върху всичко бяха толкова непривични черти за Кай , че той дори не можеше да си помисли да реагира по този начин , ако тя беше направила всичко възможно. Вероятно щеше да се върти като параноик в стаята си известно време , щеше да опита да заглуши мислите си с музика , но нямаше да се получи. След това щеше да отиде до стаята и да провери. Не беше толкова сложно и според него не заслужаваше още една лекция след тази на Свети Дилън. Толкова бяха различни ... Нещо в Кейлъб му нашепна „Виждаш ли ? „ . Да , за това много пъти си беше мислил да се откаже от попрището на Ловец. За него конфронтацията и губенето на енергия в ядосване беше излишно , но явно това беше метода на всички тук да се справят с чувствата си. Ноа беше ядосан на баща си и на Дилън за това изразяваше гнева си чрез бунт. Далия беше ядосана на него за това му викаше. А Кай никога не казваше нищо. Мълчеше. От както родителите им бяха починали , Левини се затвори в себе си и постави толкова трудни за преминаване бариери , че понякога той сам не можеше да излезе от тях. Не му беше приятно да се държат така с него. Ето - призна го сам пред себе си. Сега какво щеше да направи по въпроса ? Абсолютно нищо. Защото обичаше сестра си и никога не би казал или направил нещо с което да я разтрой. Но сега , гледайки я със скръстени пред гърдите си ръце и физиономия все едно току - що е удавил торба с малки котенца в реката човек щеше да реши , че Кай е направил нещо непростимо. Очите му се впиха в нейните и все едно казваха „Знаеш , че някой ден може и да не се завърна , нали?”. Което не беше заплаха. Беше самата истина. Работата им беше толкова опасна , че понякога имаше чувството , че можеше и да не се завърне. Да не види отново Ноа или ... Далия. Тъмните му очи отново я обходиха и тръпка пробягна през цялото му тяло , изпращайки в мозъка му спомените за кадрите от онази папка и съдържанието и. Стига Кай , държиш се като дете. Нищо няма да се случи щом парабатаят ти е до теб. Като заговорихме за парабатай ...  Нещо в него трепна и той разбра , че парабатаят му е освободил звяра в себе си и сега прави всичко възможно да разбере кой им е натресъл да се правят на Шерлок Хоумс и Уотсън на свръхестествения свят. Някъде в далечината се чу трясък от врата , потвърждавайки че парабатайските инстинкти на Кай бяха на сто процента прави и че също така можеше да им се наложи да купуват нова врата за офиса на Антъни Блексторм. Кай с радост би му купил зъбни протези , ако Ноа му разбиеше ченето. Кай изстена и каза на сестра си и парабатаят и с тих тон : 
- Дали , разбирам , че си ми ядосана , но момента не е подходящ за това да ме хокаш. Обещавам когато озаптя Ноа и се върна ще имаш шанса да го правиш колкото искаш , но сега имам по-наложителна работа. Нали ? - ръката му премина по бузата на сестра му , прибирайки кичур от косата и в доста мил и братски жест , но нещо в него изтръпна когато го направи. Когато дръпна ръката си и тръгна по коридора , обръщайки гръб на Лиън и Далия , Кай имаше чувството , че въпросната ръка гори. Докато вървеше бавно по коридора , той сложи ръката си в джоба на ацунга за да не мисли за това. Бавно стигна до кабинета на Антъни Блексторм и се опря в рамката на вратата , гледайки как парабатаят му стои на бюрото на баща си с безсилна физиономия заобиколен от листи и файлове. Тъмните очи на Левини срещнаха тези на парабатая му и той отбеляза с типичният си спокоен тон :
- Знаеше , че няма да намериш нищо. 
След което направи няколко крачки напред в стаята като се наведе и вдигна няколко от папките , които Ноа беше захвърлил на земята. Не искаше парабатаят му да се измъчва с подобни мисли. Не искаше той да се тревожи с това дали ще успеят да се завърнат от мисия или не ... Постави папките на бюрото и тихо отбеляза :
- Знаеш , че каквото и да ни дадат можем да се правим , нали ?


This isn't real...you need to wake up.WAKE UP!
Be careful making wishes in the dark.Can't be sure when they've hit their mark.And besides in the mean time I'm just dreaming of tearing you apart.


avatar
- cursed

Брой мнения : 13
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by Noah. on Нед Сеп 03, 2017 10:29 pm

Имаше нещо в цялата ситуация, което дразнеше Ноа от самото начало и сега нефилимът просто не можеше да си намери място. Стоеше по средата на кабинета на баща си, а около него всичко бе потънало в хаос и разруха. Любимата лампа на Антъни, лежеше в дъното на стаята, а около нея бяха разпилени хиляди стъкла. Подът бе покрит напълно от листите и раздраните папки, които ловецът бе разкъсал в яда си. Лаптопът също не бе пощаден и имаше грамадна дупка в дисплея, все едно тир бе преминал няколко пъти през него. Дори пердетата изглеждаха като кофти инвентар от сцена на ужасите. Прилежният им вид бе съсипан и единият перваз бе килнат силно настрани, придавайки нотка комичност в иначе сериозната ситуация.

Единственото непокътнато нещо в цялото помещение бе фикусът, които обитаващия другия ъгъл. Въпреки случилото се, растението продължаваше да стои гордо изправено и да се къпи в слънчевите лъчи, които в момента безпощадно нахлуваха в кабинета. Лилаво-зелената му саксия изглеждаше нелепо в иначе мрачния стил на Антъни. Все едно някой нарочно я бе замъкнал там, за да внесе малко свежест в задушевното пространство.

Ноа изруга няколко пъти, докато накрая думите просто отказваха да излизат от гърлото му.  Притисна устните си една в друга, толкова силно, че не след дълго те започнаха да губят цвета си и да побеляват. Нефилимът премигна няколко пъти и погледът му се плъзна бавно из хаосът, които бе създал и се закова на проклетия фикус. Момчето изсумтя презрително и прокара ръка през косата си, разрошвайки я още повече. Ако бе на себе си, вероятно щеше да забележи колко странно сияеше саксията, както и фино изрисуваните руни по нея, които блестяха в златисто. Но какво по дявалите? В това нямаше никаква логика. За какво му беше на баща му да прави каквото и да е било по някаква проста саксия? Не, неговият стил не беше такъв. Той изпитваше удоволствие в това да си играе с останалите. Да ги предизвиква с положението си в Института и да се подиграва с тях, давайки им напълно безсмислени мисии. Сред любимите му занимания бе да докарва хората до лудост, а след това победоносно да им навира в лицето колко ужасни ловци са.

Самата мисъл за Антъни, изкарваше Ноа още повече извън нерви. С всяка изминала секунда, все повече се приближаваше към варианта, в които да открие жалкия си баща и да приключи всичко още сега. Веднъж и завинаги. Нямаше значение дали щеше да победи. Важното бе, че повече нямаше да се занимава с интригите му и опитите да съсипе каквото е останало от живота му. Пръстите на ръцете му трепереха толкова силно, че ако някой го видеше в този момент, най-вероятно щеше да си помисли, че всичките абсурдни мисии го бяха довели до ръба на лудостта. И може би нямаше да сгреши. Защото за първи път в живота си Блексторм се чувстваше напълно загубен и без ясна престава за живота си. Имаше чувството, че някоя феичка го бе фраснала по главата и го бе запратила в някое далечно и приказно измерение, в което логиката не съществуваше. А може би Свети Дилън най-накрая му бе писнало от изпълненията му и бе наел някой особено добър магьосник да го постави на мястото му. Да му покаже колко по-възвишен е Управителя от него и парабатая му. Или още по-лошо беше умрял, докато се опитваше да спаси някой заблуден човечец от група пияни вампири и сега се намираше в отвъдното, където някоя сила се подиграваше с него.

Ръцете му се стовариха на бюрото с трясък, а в главата му започнаха да се върти всички случило се напоследък. Новата мисия бе просто върха на айзберга. А съмненията – те просто разяждаха душата му и убиваха иначе жизнената му същност. Може би, в крайна сметка старецът му бе прав и от него никога нямаше да излезе свестен нефилим. Вероятно, те бяха прави и русокосият не правеше нищо друго освен да очерня името на семейството им. Можеше да си тръгне и да спаси всички от разрушителната си същност, но дълбоко в себе си не можеше да го направи. Защото за него бягството бе по-лошо от смъртта. И за добро или лошо щеше да се наложи да продължи напред, надявайки се действията на Антъни да не наранят невинни хора.

Усети присъствието му, защото изведнъж по парабатайската им връзка го заля една вълна от спокойствие. За миг остана като закован на мястото си, без да знае какво да каже. А и понякога думите бяха напълно излишни, особено с разрушенията около него. Вдигна бавно погледът си и очите му намериха тези на Кай.

- Знаех. – потвърди Блексторм, а след това поклати леко глава. Пое си дълбоко въздух, а след това на лицето му се върна неутралното изражение. Това бе най-доброто, на което бе способен в този момент. Ловецът се извърна и обърна гръб на бюрото, защото се страхуваше, че ако се взира още малко във файловете, съвсем ще се побърка. Понякога му се искаше да притежава спокойствието и уравновесеността на Кай. Парабатаят му винаги успяваше да открие отговорите и то без да се втурва с главата напред.

- Знам… - отвърна просто Ноа, избягвайки погледа на Левини. Не обърна и внимание на папките, които бе взел от земята. Най-вече, защото не искаше отново да загуби контрол над емоциите си и да направи поредната глупост. Денят едва бе започнал, а нещата вече изглеждаха особено трагични. - …просто понякога ми се искаше нещата да не бяха толкова сложни. – вдигна рамене небрежно, все едно случващото се не бе кой знае какво. Но вътрешно вече знаеше – че каквото и да стане днес, трябваше да спре баща си на всяка цена. Без значение какво му костваше.


It was an ugly day
They are dead. They will main dead. And I have killed them. Yet their shadow still looms. How shall we comfort ourselves, the murderers of all murderers? What was holiest and mightiest of all that the world has yet owned has bled to death under our knives; who will wipe this blood off us? What water is there for us to clean ourselves?

avatar
Noah.
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 24
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by -dahlia on Пон Сеп 04, 2017 2:11 am

Това на нищо не приличаше, не можеше да се случва именно това, сериозно ли брат й току що я игнорира.. парабатая й отказа да направят това, което й се въртеше в главата? Наистина ли всичко това се случваше точно в този момент или нещо на Далия й се губеше, това не бе възможно, но тя нямаше да се откаже толкова лесно. След като Кай изхвърча след Ноа, Далия хвърли един поглед на Лиън преди да чуе думите му.. това вече я остави с убеждението, че той знаеше повече от колкото тя самата бе предполагала, а това със сигурност нямаше да му се размине и определено Далия щеше да последва брат си независимо дали любимия й парабатай щеше да я последва или не, този път с него или без него тя щеше да го направи, но първо трябваше да разбере къде точно по - дяволите щяха да отидат Ноа и Кай, а Лиън определено знаеше много повече от колкото казваше в момента.

Далия протегна ръката си хващайки тази на парабатая си и го задърпа на някъде. Без изобщо както винаги да обръща внимание на протестите на Лиън. Нямаше намерение да слуша глупости и обяснения как всичко това нищо не значело, само дето значеше повече от колкото той предполагаше. Имаше нещо повече във всичко това и тя можеше да го усети само по начина по който Ноа бе изхвърчал, не бе нещо толкова обикновено след като реакцията на парабатая на брат й бе такава и Далия  нямаше да се откаже докато не разбереше. А както всички знаехме когато Далия си наумеше, че ще получи нещо винаги се случваше и сега нямаше да е по - различно от всеки друг път. Просто имаше нужда да знае къде трябваше да отидат Ноа и Кай, а това явно Лиън знаеше.

Двамата се озоваха зад един рафт с книги, когато момичето го погледна присвивайки очите си срещу него и повдигна едната си вежда.
- Какво още знаеш Лиън?- започна тя настоятелно, той можеше да бъде сигурен, че тя нямаше да остави нещата просто така, а не само сигурен парабатая й вече го знаеше. При тях нямаше нищо еднопосочно винаги всичко работеше и в двете страни, така че нямаше нужда да му подсказва, че нямаше да се откаже от това. - Просто ми кажи къде трябват да отидат, Лиън! - започна Дали, но сякаш това нямаше ефект, парабатая й само поклати глава срещи нея, а тя поклати глава на свой ред.

- Добре, щом така искаш не се нуждая от това да знам къде отиват, мога да ги изчакам  и да ги последвам. Дори ще ида без теб! - заяви му Далия, нямаше намерение наистина да се държи така, но знаеше, че ако тръгнеше сама и не спори с парабатая си, той щеше сам да я последва и нямаше да я остави да иде сама. Така, че това бе един много изпипан метод, който работеше всеки път върху Лиън, в който Дали искаше нещо от него да се случи. Госпожица Левини просто се усмихна и му обърна гръб поглеждайки зад рафта само, за да види как брат  й и Ноа излизат от Института.  Е това щеше да е часът на истината. 

Изчака ги да излезнат извън портите, когато се запъти натам съвсем нормално без да бърза само и само никой да не я заподозре, а в същото време се надяваше Дилън да не се появеше от някъде и да не влошеше нещата. Защото не искаше да бъде мъмрена въпреки, че този път наистина щеше да си го заслужава. Само на едно се надяваше, че парабатая й щеше да я последва.
Момичето напусна Института, като спазваше определена дистанция от Кай и Ноа. Наблюдаваше накъде вървят скривайки се от време на време, а дори и да ги изпуснеше от поглед винаги можеше да проследи скъпото си братче само, за да разбере къде се намираше в момента.
avatar
-dahlia
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 10
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by Killian. on Вто Сеп 05, 2017 10:38 pm

„Ама…тези двамата сериозно ли!?” – мислеше си Лиън, като същевременно се опита да прикрие недоумението си, като потърка силно очите си. От няколко минути стоеше като препариран на мястото си и се чудеше къде ли да се вдене. Чувстваше се неудобно – като малко дете, което се бе набутало за първи път в сладкарски магазин и нямаше достатъчно пари да си купи от всичко. И точно заради това се опитваше да се скрие от погледите на продавачите, за да си открадне онзи грамаден пай, които докарваше цялото му същество до еуфория. От друга страна, да висиш в кухнята без кафе и да зяпаш как близнаците се карат, игнорирайки съществуването ти, не бе особено занимателно. Кейлъб се взираше настойчиво към Далия, сякаш се надяваше, че това бе достатъчно да я откаже и промени мнението й. (на този момент Карстеърс изсумтя раздразнено и завъртя очи). Парабатаят му, изобщо не обърна внимание на брат си и продължи да си настоява на своето.

Краката му пулсираха силно и само една крачка бе достатъчна, за да сложи край на всичко. Можеше да последва импулсите на тялото си и  да профучи покрай събеседниците си, да се затвори в стаята си и да забрави за съществуването на света. Защото в моменти като този му бе прекалено трудно да функционира правилно.
Знаеше, че е логично да се намеси и да спре този безсмислен спор, да принуди Далия да го изслуша и да внесе малко логика в твърдоглавата ѝ главица. Но не можеше. Болката, която разяждаше душата му бе прекалено силна и образа на Кайла го преследваше, винаги. Дори и  в този момент. Да, бе минала едва половин година. Шест месеца, без нея. Шест дълги и мъчителни месеца, в които не бе виждал усмивката ѝ и не бе чувал ентусиазираните ѝ приказки за избиване на демони и спасяване на света. И за бога, толкова много му липсваше.

И тъкмо, когато имаше намерение да се промъкне покрай другите нефилими, Левини изръмжа нещо през зъби и го хвана за ръката, задърпвайки го нанякъде. Може би тук бе момента да започне да протестира и да се опита да влее малко здрав разум в красивата главица на Дали. Но не. Проклетите думи отказаха да излязат от гърлото му. Вместо това трябваше просто да я последва и да се опита за първи път от познанството им той да бъде здравомислещият в парабатайската им двойка. А това не бе никак лесно, нали разбирате…особено, когато любимото му хоби бе да дразни Дилън.
- За бога! Това поредната малоумна мисия, Далия. Не виждам защо всички драматизирате толкова! – не успя да се въздържи и отговори троснато Килиън. Лицето му започна да загубва цвета си, устните му се присвиха, а зелените му очи се разшириха до толкова, че цветът им се загуби в океан от чернилка. Прехапа долната си устна, за да се възпре от това да си признае прегрешението. Вместо това поклати глава, надявайки се Левини да се откаже. Ама от де ти този късмет…

- Далия… - провикна се след нея и стовари юмрука си на лавицата с книги. Мътните да го вземат! Защо по ангелите всички жени в живота му трябваше да бъдат толкова упорите и твърдоглави? Не можеше ли да бъдат като нормалните хора? Да се усмихват сладко на предложенията на хората и да не се забъркват в неприятности през няколко дена. Не, че нещо, но Лиън просто мразеше, когато парабатая му го поставяше в такава ситуация.  Проклетницата много добре знаеше, че ще я последва.

- Проклятие!
– извика Карстеърс в празния коридор и виждайки как Ноа и Кай излизат от Института го накара да се затича към стаята си и да се преоблече за рекордно кратко време. Някак си успя  да изрови оръжията си от хаоса в стаята си и да ги набута по дрехите си. Само пет минути му бяха достатъчни да се промъкне до изхода, без да бъде забелязан и да последва Далия. Сърчцето му пропускаше като подивял жребец през цялото време. Имаше ужасното усещане, че цялата тази работа няма да свърши добре. Само се надяваше парабатая му да бе проявила благоразумието да се подготви за предстоящото.

Не му отне много време, за да я настигне. Момичето бе проявило благоразумие и спазваше дистанция от брат си, но въпреки това нямаше как да заблуди Лиън. Можеше да я усети, да почувства чувствата, които горяха вътре в нея, така все едно бяха негови собствени. Нефилимът прокара ръка през косата си и въздъхна тежко, когато успя да настигне Дали. Не си направи труда да прикрие присъствието си, защото нямаше време за тъпи игрички. Вместо това застана до нея, а рамената им леко се докоснаха.
- Надявам се да знаеш какво правиш… - думите му прозвучаха като шепот, но гласът му бе дрезгав,  а очите му направо крещяха: „Какви ги вършиш, жено!? Къде отиде здравият ти разум?”. Срещна погледа на тъмнокосата и добави: - Тръгвай, да не ги изпуснем.
avatar
Killian.
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 29
Join date : 01.09.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by - cursed on Сря Сеп 13, 2017 7:25 pm

- Ноа ... - Кай погледна в очите на парабатая си , опитвайки се да намери отзвук на собствените си чувства в сините му ириси. Парабатайската връзка беше нещо специално и младият Левини го беше разбрал още първият ден когато беше срещнал Блексторм в Института. На пръв поглед толкова различни - ден и нощ , сила и спокойствие , но двамата бяха познали болка. Болка , която ги свързваше с червената нишка на съдбата , която беше отредила на тези две малки момчета да познаят един в друг много повече от приятелство. Тъмните очи отново огледаха бурята в офиса на Антъни все едно изучаваха обстановката на нещо вече познато. Ярост. Това получаваше тъмнокосият от другата страна на телефонната връзка , така ясно и оцветено в червено , че дори и неговият пацифизъм беше подложен на тест. Безсилие. Двамата с Ноа бяха опитвали прекалено често от това горчиво чувство и сега бяха се превърнали във възрастни , които виждаха опасност във всичко , което не беше тях. Именно това безсилие като деца ги беше превърнало в хора , които не можеха да живеят спокойно и трябва постоянно да се борят с призраците от миналото си. Тези призраци ги свързваха по начин , по който никой от останалите не можеше да разбере. Тъга , подкрепа и сила. На тези чувства се беше изтъкала основата на тяхната връзка - било то парабатайска или приятелска. Но за едно Ноа беше прав. Поне веднъж не можеше ли да е лесно? Поне веднъж не можеше ли да се обърнат спокойно без да се оглеждат зад гърба си да не би някой да им забие нож? Кейлъб направи още няколко крачки и съкрати разтоянието между него и Ноа. Знаеше , че русокосият нарочно отбягва погледа му , но този път нямаше да му даде шанса да го направи. Сложи ръка върху рамото му за да прикове вниманието върху себе си и тихо му каза : 
- Нещата винаги ще са толкова сложни. Но скоро всичко ще приключи, ще видиш. - думите се изплъзнаха от устата му с такава увереност , че самият Левини се изненада на себе си. Не знаеше от къде точно произлиза тя , но част от него усещаше , че скоро нещата ще се променят. За добро или за лошо. 


**** 


Час по-късно с Ноа вече бяха на улицата. Бавно се придвижваха сред муданите , защото въпреки че бяха с руни за невидимост това не ги правеше неуязвими. Не че някой можеше да им направи нещо , но обичайното притеснение на Кейлъб от голяма тълпа се беше включило с пълна сила и беше измолил Ноа да не бъдат обозрими за простосмъртните. Това не включваше долноземците и останалите същества , но поне нямаше да му се налага да се разправя със 99% от населението , което сега беше по улиците. Проклети да бяха Антъни Блексторм и Свети Дилън Небесни за това , че ги бяха пратили на някаква мисия , която и тя не знаеше каква е. Лицето на мургавият нефилим се сбърчи в недоволно изражение докато мислено се върна към „доклада” , който му беше връчен от Дилън като Светият Граал на мисиите. По дяволите. Ако това беше доклад , то Кай беше новият победител във "Х фактор" Америка. Изсумтя отново за да покаже недоволството си на Ноа , който беше почти сигурен че не трябва да дразни точно в този момент , но просто не можеше да се въздържи. 
- И сега какво се очаква от нас ? - въпросително повдигна вежда към парабатаят си , чието настроение не се беше променило драстично , но поне не беше това от преди малко. С бързо движение Кай бръкна в чантичката , в която държеше оръжията си и извади от там кутия цигари. Избягваше да пуши когато беше в Института , защото Свети дилън и Далия имаха вградени сензори за тези неща и щяха да му да то изритат абсолютно ритуално от Далас. Дръпна с удоволствие и остави мислите си да се реят, докато чака отговора на Ноа. 


This isn't real...you need to wake up.WAKE UP!
Be careful making wishes in the dark.Can't be sure when they've hit their mark.And besides in the mean time I'm just dreaming of tearing you apart.


avatar
- cursed

Брой мнения : 13
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by Noah. on Съб Сеп 16, 2017 6:59 pm

Докато вървяха по оживените улици, Ноа усещаше как кръвта бушува във вените му, а пулсът му се зачестява. Сърцето му препускаше няколко крачки напред дотолкова, че изобщо не обръщаше внимание къде върви. Следваше парабатая си, но всъщност се блъскаше в мунданите без изобщо да му пука, че така предизвиква смут сред хората. Най-нагло изблъскваше всеки озовал се на пътя му и окото му не мигваше на виковете, които се разнасяха зад гърба му. С периферията на зрението си успя да мерни как заради него две мацки се бяха хванали за косите и правиха жалки опити за „бой”. Нефилимът изсумтя презрително и поклати глава. Нямаше време да се занимава с идиотските драми на кифлите. Не и когато те не представляваха никакъв интерес за него, а и нямаше никаква идея какво за бога е това: „чанта на Джими Чу”. Имаше прекалено много проблеми на главата, за да се интересува от случващото се света на хората.

Като например от десет минути, Блексторм  едва успяваше да се въздържи от това да каже на Кай да теглят майната на тъпата мисия и да се забият в първия мундантски бар, изпречил се на пътя им. Да, това му звучеше като невероятна идея. Искаше да се напие и да прати Свети Дилън и невероятния му баща да вървят по дяволите и да си заврат някъде очарователната мисия. Даже, ако се напиеше достатъчно, може би щеше да се обади на Дилънчо и да му обясни накратко какъв глупак е да има доверие на старият Антъни и какво щеше да му причини, ако още веднъж ги прецакаше. Или още по-добре. Щом двамата се обичаха толкова, да вземеха да се оженят и да им се разкарат от главата. Защото вече му бе писнало от номерата им и ужасните задачи, които му даваха. Ще кажеш, че двамата с Кейлъб бяха някакви начинаещи ловци, които не можеха да различат единият край на меча от другия.

Не, Ноа изобщо не оспорваше авторитета на управителя на Института. Само искаше да го изкара извън нерви и да стъжни живота му. Напълно в свой стил. Не, че нещо, но на русокосият му бе писало да търсят избягали от вкъщи тинейджърки и да се разправят с лигавите им изблици. Дори онази мисия с преговорите бе по-приемлива от предната, в която трябваше да арестуват надрусани вампири, които толкова бяха в зоната, че го помислиха за шоколад и се опитаха да си забият зъбките във врата му. Самият спомен караше нервите му да се прививат болезнено и да се късат, все едно през тях преминава тъп нож. Бавно и болезнено.

- Майната ѝ на мисията. – изръмжа Ноа, отговаряйки на Кай и не особено ентусиазирано извади невероятния доклад от джоба си. Трябваха му няколко минути, за да изпъни листите, които бе намачкал и да забие изнервено очите си в тях. Поклати глава, когато парабатая му запали цигара и се изсмя меко. Добре, че беше Кейлъб, иначе сериозно нефилимът нямаше никаква идея какво щеше да прави без подкрепата и усещането за спокойствие, което преминаваше през връзката им. Устните му се изкривиха в половинчата усмивка, когато наблъска отново листите в джоба си. – Да отидем на тъпата улица и да  стоим и да чакаме да се случи нещо…необичайно. – последната дума бе изплюта, все едно бе отрова. Че какво необичайно можеше да се случи на улица пълна с мундани?

Приближи се до тъмнокосия и най-нагло измъкна кутията с цигари и запалката от ръцете му. Не бе обичайно за него да пуши, но в момента през цялото му същество преминаваше някакво тъмно и мрачно усещане. Все едно съвсем скоро нещо щеше да се случили и всичко ще се промени. Все едно някой ги наблюдаваше. А това не му харесваше. Ама изобщо.

- Мисля, че цялата тази работа е пълна глупост. Май Свети Дилън иска да ни отмъсти за провалените преговори…- измънка Ноа и си дръпна от цигарата. Беше забавно. Как винаги се бе опитвал да бъде перфектния ловец, да прави това, което се очакваше то него и да спазва правилата. А накрая просто стоеше по средата на улицата, невидим за обикновените хора и пушеше цигара. Обществен враг номер 1 според Светия Управител. Идеше му да се засмее и да отиде при Вирджиния. Поне тя разбираше всичко и не бе като невероятните управници в света на сенките, които само се опитваха да заблуждават околните и да хвърлят пясък в очите им.  

Да, точно в този момент се чувстваше като човек изпил утайката на кафе, премесено с изпарения от малцово уиски. Дори завиждаше на всички онези индивиди, които не чувстваха нищо, нямаха нищо и бяха просто празни обвивки, които преживяваха. Но забавното бе, че същите живееха най-дълго. Така им завиждаше. Защото той не бе такъв. Защото желанието му за живот бе по-силно от него. И каквото и да станеше Ноа никога нямаше да изостави парабатая си и света на сенките. Защото просто бе такъв. Безумен.  
- И сега какво ще правим?


It was an ugly day
They are dead. They will main dead. And I have killed them. Yet their shadow still looms. How shall we comfort ourselves, the murderers of all murderers? What was holiest and mightiest of all that the world has yet owned has bled to death under our knives; who will wipe this blood off us? What water is there for us to clean ourselves?

avatar
Noah.
Cursedhunters
Cursedhunters

Брой мнения : 24
Join date : 30.08.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I've known parabatai so close they were almost the same person; do you know what happens, when one of them dies, to the one that's left-

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите